Гласът на Maria Lina

Всяко семейство е научило и предало някои уроци. Ако трябваше да избера един урок, който съм научила и искам да предам нататък, бих казала, че храната никога не бива да се похабява. Майка ми беше отличен пример в това отношение. Това е заръка, която идва направо от следвоенните години — трудно време, в което всичко беше красиво и ценно. Урок, който ухае на препечена коричка от сирене, типична за Lagosanto, малко градче в провинция Ферара.

Всяко лято се събирахме в дома на баба Libera. Беше чудесно да се срещнем, защото през останалата част от годината нямахме много възможности да се виждаме. Всички сядахме около камината и печахме корички от сирене и царевични кочани. Спомням си как баба разпределяше кочаните между нас, децата, и ни разказваше за тази традиция, която се пази още от войната. Тогава баща ми и братята му били малки, вечер било невъзможно да се излиза, а телевизия нямало. Така баба ми, също като другите жени в селото, измислила друг начин да прекарват времето си заедно.

В малкото градче всички си помагаха. След като прибереше царевичните кочани, земеделецът ни оставяше няколко, без да знае, че това ще се превърне в наша семейна традиция. Когато майка ми се омъжила за баща ми, тя също приела тази традиция и ги пекла на кухненския котлон, тъй като нямала камина. А сега правя същото с дъщеря ми Alice, която все още не готви, но обича да похапва.

Всеки път, когато приготвям ragù, тя го опитва и казва: „Не усещам аромата на баба“. Това е мил намек да добавя още корички от сирене. И точно тогава започвам да си спомням онези следобеди, прекарани в слушане на бабините разкази, когато нямаше много играчки за игра и обикновените камъчета бяха също толкова скъпоценни, колкото всичко останало.

Именно това прави традициите толкова важни. Те са отворена врата към корените ни, през която можем да се върнем назад по пътя на спомените. Моят път на спомените е пъстра картина от образи на семейството ми в Лагосанто и на баба ми и дядо ми, които живееха в Баньоло ин Пиано. Роднините и от майчина, и от бащина страна образуват мозайка от спомени: скокове в открития напоителен канал или игра на криеница върху каруцата със сено... Тогава магарето беше впрегнато в каруцата и тя се понесе неудържимо, а дядо тичаше след нас и викаше с всичка сила. Дядо изглеждаше като човек, излязъл от стара снимка — с шапката си и със сърп в ръка, с който косеше тревата за сено. Помня динята, нарязана на квадратни парчета, която деляхме с братовчедите ми. Помня и глупавия си страх, че баба ме обича по-малко само защото не оставах да пренощувам при нея, както правеха всичките ми братя. Но този страх винаги изчезваше, щом сядахме около камината.

Някои хора не показват лесно обичта си, не целуват и не прегръщат, но има мигове и обстановка, в които голямата любов става видима. За баба ми това бяха моментите пред камината, когато приготвяше царевични кочани.

Това е само малка част от историята на семейството ми — пътуване по пътя на спомените, на което винаги обичам да се отправям. Спомен, ценен като храната.

Автори:
Текст от Carlotta Fiore
Снимка от Diego Rosselli